Есента разкрасила Вриндаван. Водата била бистра, полъхът носел уханието на лотоси, а сред дърветата се чували птици и пчели. Кришна влязъл в гората с Баларама и момчетата пастири; кравите вървели пред тях. Сред тази оживена и спокойна гледка Той вдигнал флейтата и засвирил.
Гопите чули звука от селото. Познали го и започнали да си говорят за Кришна. Спомняли си пауновото перо в косите Му, жълтите Му дрехи, гирлянда и приятелите, които вървели до Него. Това, което за друг би изглеждало като обикновен ден на паша, за тях станало миг, който не искали да пропуснат.
В песента на гопите целият Вриндаван откликва на флейтата. Пауните танцуват, елените гледат с нежност, кравите наострят уши, а птиците кацат по клоните и слушат в тишина. Гопите дори се питат колко щастлива е самата флейта, щом може да бъде толкова близо до Кришна.
Разказът не завършва с някакво грандиозно събитие. Кришна продължава да води кравите, а гопите продължават да слушат и да си спомнят. В техните думи обикновеният звук на флейтата става начин да се види любовта, с която Враджа Го посреща.